В най-общ порядък, с това изследване се показва с различни средства и от различни гледни точки, че между дадена национална култура и съответната национална икономика като резултатност, растеж и особености, съществуват взаимовръзки, които са подценявани и недостатъчно изследвани. Навлизайки в дълбочина на разбирането за култура, изследването анализира как тя чрез ценностния си апарат опосредства и повлиява всяко човешко възприятие, оформяйки отражателните светове в умовете на хората и присъства като силна мотивационна детерминанта в поведенията им – социални, икономически, семейни и пр. Отбелязвайки методическите проблеми при анализите на връзките култура – икономика, се извежда ролята на генерализираното социално доверие като инфраструктурен елемент на културите. Както културите чрез частните си феноменологии, така и доверието, са сред независимите променливи, които могат да обяснят различната успеваемост на едни и същи икономически и социални модели в различни културни контексти.

В последните си дялове изследването обръща поглед към особеностите на българската национална култура и българското социално доверие на фона на останалите европейски култури. Именно тези особености, подминавани или споменавани повърхностно и частично понякога в публичното пространство, са в основата на голямото количество проблеми, които имаме като общество и икономическо развитие. Българската ценностна криза е забележима буквално във всяка сфера на обществения ни живот, а рекордно ниските равнища на генерализираното и на серия частни доверия в България би трябвало да буди остро безпокойство. Изследването анализира механизмите и аспектите на българските ценностни особености и изследва причините за тяхното формиране.

В предходно изследване на автора^[1], разработено преди 10 години на основата на първични данни на ESS (European Social Surveys, Европейски социални проучвания), беше анализирана в дълбочина ценностната система, ценностните приоритети и особености на българите в сравнение с други европейски държави към онзи момент. Тук се връщаме към някои от елементите и изводите на въпросното изследване, осъвременявайки го с най-новите данни, за да установим, че промените за 10 години са минимални и пренебрежими.

Ако трябва тук да се направи някакво междинно обобщение, то в най-едри щрихи би било следното. Българският национален характер определено изглежда доста краен по отношение на много от ценностните дименсии на Шварц, използвани в методиката на ESS. На първо място по значимост като че ли е отчетливата индивидуалистична ориентация, по-силна при универсализма и по-слаба при добронамереността (налице е слаба заинтересованост от благополучието на по-широк кръг хора и по-силна – към близки, приятели и роднини), която до голяма степен е повлияна от ниските нива на социално доверие и която на свой ред поставя белега си върху други ценностни избори. Не може да не направи впечатление рекордната привързаност на българите към сигурността (очевидно отсъстваща от преживяванията им) и традиционализма (предимно като опора в миналото като извор на самочувствие и фактор за самоопределяне). Високите равнища по елемента „постигане“ показват и чрез данни очевидния стремеж да се чувстваме успели – успявайки реално преди всичко в сферата на материалното, или поне демонстрирайки успех предимно в същия план. Не толкова изявените ни позиции по отношение на хедонизма и стимулацията ни представят като нация, която въпреки глобалната си неудовлетвореност не би одобрила резки или крупни обществени промени, не е особено склонна към риск и е въздържана що се отнася до способността да се радва на живота с размах. Българският конформизъм, показал високи стойности в изследването, определено не би могъл да се интерпретира като спонтанен и искрен стремеж за съобразяване с интересите, потребностите и добруването на околните, а по-скоро като сляпо следване на някакви групови обществени нагласи (футболни отбори, политически партии) и предимно като отмиращата, но все още жива патриархална и комплексирана загриженост за това „какво ще си кажат хората“. Конформизмът в такъв смисъл би трябвало да се разглежда в комбинация с уникално ниската заитересованост на българите от това, което в други части на света би се наричало „гражданска свобода и достойнство“ (самоуправление при Шварц). По силата най-вероятно на натрупвано отчаяние, усещане за липса на перспектива в по-общ социален план и при отказ от нагласи към групово действие, българинът по традиция се „спасява поединично“, т.е. се чувства изключително свободен по своему (нерядко „на гърба“ на държава, общество и други хора в обкръжението си, дори и най-близки; свободен на свое индивидуално ниво, в т.ч. и от социални норми и ограничения, по начин различен от „нормалния“ в усещанията на останалите европейци).

Отвъд рамките на методиката, използвана до момента, изследването насочва вниманието към въпроса за българското доверие или по-скоро липсата му.

Изследваните по линия на ESS европейски нации декларират и различна степен на общо (генерализирано) социално доверие, и на негови по-частни проявления като например доверие в институциите. Българите и в тази област са с изключително особен, краен статут. Равнищата на общо социално доверие в България  е подчертано и изявено най-ниско в Европа и даже едно от най-ниските в света. Данните недвусмислено показват същата рекордна позиция на българите и при по-частните прояви на глобалното доверие, а именно при отговорите на въпросите „Повечето хора се опитват да използват другия, а не се стремят към честност“ и „Почти винаги хората се грижат само за себе си, а не помагат на други“. И по трите въпроса българите са рекордьори сред страните в Европа. Не само, че в България е налице най-ниска степен на общо социално доверие, но и почти 8 от 10 човека са на мнение, че честността и справедливостта не са ориентири в обществените отношения и че индивидуализмът и егоцентризмът са доминиращи ценностни приоритети, а за взаимопомощта и безкористната жертва за другия остава твърде малко шанс за съществуване. 

Генерализираното социално недоверие има своите конкретни феноменологии, показващи съответно доверието на българите в парламента, съдебната система, полицията и политиците. Не е възможно да се подмине и забележителното първенство на българското недоверие и по четирите последни измерения. Това е недоверие най-често до 8 пъти по-ниско от това на страните, намиращи се на отсрещните полюси на скалите, най-вече скандинавските държави и Швейцария. Струва ми се, че най-голямо притеснение трябва да предизвика недоверието в полицията и в съдебната система, още повече, че говорим за общност със силна потребност от сигурност. Към тази картина бихме могли да добавим и забавния елемент с по-високите нива на доверие в европейския парламент и потискащия щрих с българския песимизъм, по който на по-предни позиции са само меланхоличните португалци и традиционните лидери по песимизъм в Европа – унгарците. Българите са на последна позиция в Европа (и то значително по-ниска от следващите в класацията традиционно песимистични унгарци) по отношение на преживяваното щастие.  Като своеобразна „проверка“ ако се използват данни не на ESS, а на Eurostat, те биха показали също рекордно ниската в Европа българска обща неудовлетвореност от живота. Вижда се, че българите са около дванадесет пъти по-неудовлетворени от холандците и над три пъти по-нещастни от средното в Европа. Тук, разбира се, остава въпросът дали обективно се чувстваме толкова нещастни или се страхуваме от завистта на другите и сме склонни към „мрънкане“.

Друг допълнителен щрих не толкова към въпроса за (не)доверието на българите, колкото към идеята за първенството на материалното над духовното, а оттук – и към мястото на темата за доверието и ценностите в мирогледа на българите въобще, може да се илюстрира с помощта на данни от Световното изследване на ценностите, което показва, че не само че българите имат рекордно ниско доверие и помежду си, и към институциите на обществото им, но и не се вълнуват особено от този факт.

Ценностният портрет на българина съдържа още няколко щриха. Сънародниците ни имат рекордно високи субективни притеснения за здравословното си състояние; българинът се чувства най-самотен в Европа и най-често изпитва тревожност в сравнение с всички останали обитатели на стария континент.

Въпреки силния стремеж да успява и да се чувства значим, българинът страда от дълбока неудовлетвореност относно мястото си в обществото. Той е убеден (и данните показват, че първенството ни отново е в пъти над останалите), че неговата индивидуална позиция в обществото е на дъното. Това напомня за пореден път кой в България се приема за „елит“ и за „успял в живота“, т.е. освен детайл от психичната нагласа на сънародниците ни и горчивата оценка за социалния му статус, виждаме и едно от многото лица на сериозната българска ценностна криза.

Всичко това не е любопитен факт или забавна тема. Ценностният портрет на българина, който видяхме на фона на останалите обхванати от изследването европейски нации, е стресиращ. Повече от очевидно че, че е налице огромен и незаобиколим проблем, който обаче сякаш не съществува в очите и на управляващи, и на повечето изследователи и в сферата на икономиката, и в областите на обществознанието.

В общества с по-високи равнища на доверие се среща по-малко агресия, повече политическа стабилност и социална отговорност. По данни на Евростат България е устойчиво на първо място в Европа и по индекса „перцепция за корупция“. Този показател не измерва обективните равнища на корупция, а усещането на населението за наличие на такава. Разлик ата между едното и другото може да е значителна по принцип, но в случая тя няма никакво значение, защото съществени са именно индивидуалните перцепции и нагласи спрямо наличието на корупционни практики в социалната действителност. Рекордно ниските нива на социално доверие ще имат като следствие подозрителност и недоверчивост, изразяващи се в този индекс независимо от реално съществуващите размери на корупцията, които си остават непознаваеми.

В крайна сметка този български културален облик не може да не е свързан с икономическите предпочитания и поведения на българина. С недоверието са свързани качеството и производителността на труда на индивидуално равнище (през призмата на мотивацията), производителността на националната икономика, предприемаческите поведения (в България най-слабо изразени в ЕС), подоходната диференциация, „философиите“ на данъчната система и бюджетирането, спестяванията, склонността към притежаване на дом вместо наемането на такъв, склонността към използване на застрахователни инструменти, нагласата към законите и спазването им, в т.ч. и в стопанската сфера, инвестициите и т.н. Африканските нации и етнически групи като цяло демонстрират ниски нива на социално доверие. Има изследвания, които показват, че тези държави биха имали пет пъти по-голям растеж на БВП на глава от населението, ако имаха същото равнище на социално доверие като Швеция.  Няма причини тези изводи да не са относими към България.

Изследването анализира в дълбочина причините и следствията на ценностните особености и рекордно ниските равнища на социално доверие в България и извежда някои идеи за промяна по линия на институциите, най-пряко отговорни за формирането и повлияването на ценностите във всяко общество.

 

[1] Паунов, М., Българското (не)доверие, Издателски комплекс на УНСС, София, 2020

[2] Паунов, М., Ценностите на българите – съвременен портрет на европейски фон, УНСС, София, 2009

 

УНСС